История

Знаменитият пълководец на Византия е роден в Германѝя, днешната Сапарева баня 

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B9

Днес името на Флавий Велизарий (около 500/505- 13 март 565 г.) е донякъде забравено. През вековете обаче той е най-известният пълководец на Източната Римска империя (Византия). Грандиозните завоевания на Юстиниан I Велики, превърнали Средиземно море във „византийско езеро“, в значителна степен се дължат на военния гений на Велизарий. Той е основният организатор на „реконкистата” в Северна Африка и Италия – ядрото на амбициозния проект за възстановяването на Римската империя в нейната някогашна цялост. Учените го сравняват с велики пълководци от ранга на Александър Велики, Гай Юлий Цезар, Наполеон Бонапарт… Без да има тяхната известност, Велизарий притежава забележителни способности и ги доказва в не едно сражение – особено в „презморските земи”, когато не разполага с резерви и с поддръжка от страна на централното правителство.

Знаменитият пълководец е роден в малкото градче Германия (дн. Сапарева баня) и е от тракийско потекло. В онази епоха Римската империя, „преродила“ се във Византийска, е управлявана от десетина императори и цезари (съвладетели и престолонаследници) от тракийски произход, като се започне още с „войнишкия император“ Максимин Тракиец (235-238). Сред тях са някои емблематични личности, включително „равноапостолният“ Константин I Велики (306-337) – и по бащина, и по майчина линия свързан с нашите земи и с древната Сердика/София. Тракиец от племето беси е Маркиан (450-457), също с дълга и успешна военна кариера, но останал в историята с Четвъртия Вселенски събор (451 г.).

Сходна е и биографията на неговия приемник Лъв I (457–474), наричан от дворцовите ласкатели „Велики“, който в паметта на поколенията е просто Лъв Тракиеца или Лъв Бес… Почти цялото шесто столетие и началото на седмото минава под знака на императорите траки Юстин I (518-527), Юстиниан I Велики (527-565), Юстин II (565-578), Тиберий Константин (578-582) и Фока (602-610). Да не забравяме, че от нашите земи произлиза и спасителят на Рим от „божия бич“ Атила и страховитите хуни – пълководецът Аеций (390-454), родом от Дуросторум/Силистра, славен заради своите заслуги като „последния римлянин“!

Велизарий се е ползвал с личното доверие на своя сънародник Юстин, за да служи в дворцовата гвардия. Показал качества на командир, през 529 г. младият офицер е назначен от новия император Юстиниан I за главнокомандващ войските в тежката война със Сасанидска Персия. Ситуацията е сложна, с чувствително превъзходство на персите, но със смели, дори рисковани действия Велизарий нанася няколко тежки поражения на противника. Това дава възможност на Византия да сключи „Вечен мир” (531 г.) и да започне масираните си военни кампании на Запад. Междувременно Велизарий на дело доказва своята вярност към император Юстиниан I Велики, участвайки в потушаването на бунта „Ника“ (532 г.), най-масовото градско въстание във византийската история.

През 533 г. Юстиниан назначава Велизарий за главнокомандващ експедицията против кралството на вандалите в Северна Африка. Пълководецът води успешни военни действия, макар отначало да разполага с едва 16 хиляди войници. С изненадващ морски десант дебаркира при Шебба в днешен Тунис, разбива крал Гелимер и с бърз марш атакува столицата Картаген. За по-малко от година Велизарий разгромява „на части“ далеч по-многобройната вандалска армия. Кралят бяга в пустинята, а по-късно се предава на победителя… Отвоюването на африканската провинция от вандалите е знаково събитие, а победоносният „генерал“ е посрещнат с грандиозен триумф в Константинопол. Следва най-важната от Юстиниановите войни – срещу кралството на остготите в Италия. Велизарий прави десант в Сицилия (535 г.), след което стъпва на италианския „ботуш“ и овладява Неапол и Рим (536 г.). Във „Вечния град” той издържа едногодишната обсада на съвзелите се от удара и преминали в контранастъпление готи. При създалите се обстоятелства Велизарий се изявява не само като изключителен командир, но и като отличен организатор на живота в обсадения древен град. Той полага много грижи за цивилното население – нещо, което е рядко срещано в онази епоха. През 540 г. Велизарий настъпва към Равена – столицата на Остготското кралство. Крал Витигес решава да привлече византийския главнокомандващ, като му предлага готите да го признаят за западен император! Споменът за унищожената през 476 г. Западна Римска империя е още жив, а изкушението вероятно е било твърде голямо. Решен на всяка цена да приключи войната, Велизарий дава съгласието си. Влизайки в Равена, той хвърля маската, пленява Витигес и ликвидира Остготското кралство. Неговата лоялност към империята и лично към императора не е оценена – напротив, мнителният Юстиниан губи доверие в най-добрия си военачалник. Велизарий е отзован от Италия и през 541-542 г. е изпратен срещу подновилите своите нападения перси. Войната е с променлив успех, още повече, че тогава избухва смъртоносна пандемия, останала в историята като „Юстиниановата чума”. Военначалникът преживява тежка драма и с невярната си съпруга Антонина, която обаче се радва на покровителството на всесилната императрица Теодора. Още по-тежко се оказва времето, в което Теодора еднолично поема управлението на държавата, тъй като страшната болест поваля самия император. Тъй като Юстиниан е бездетен, дворцовата интрига набеждава Велизарий в стремеж към короната. Прославеният военначалник изпада в немилост, а имуществото му е подложено на конфискация. За щастие, Юстиниан оздравява, а Велизарий е реабилитиран.

Войната с остготите, доведена някога почти до победен край от Велизарий, взема обрат в ущърб на империята. Пълководецът е изпратен отново в Италия през 544 г., но с малка армия, съставена главно от траки, наети с негови собствени средства. Храбрият готски крал Тотила предприема контраофанзива, завзема Неапол и дори Рим (546 г.). Лишен от системна помощ, борейки се с прояви на дезертьорство в собствените си редове, на следващата година Велизарий съумява с ловки действия да върне „Вечния град” на империята. През 550 г. е отзован от Италия, връща в Константинопол и отново е изолиран поради мнителността на императора.

През следващите години Велизарий пребивава в столицата, докато неговият съперник Нарзес, любимец на Юстиниан и Теодора, жъне победи срещу готите в Италия. През март 559 г. обаче се налага каленият в битки военначалник да брани самия Константинопол от нахлулите дълбоко в имперската територия българи кутригури на кан Заберган. С малка армия, съставена главно от ветерани и опълченци, за пореден път неуморният воин, роден в днешната Сапарева баня, отблъсква противника. Прави го с присъщото му военно майсторство и изобретателност. И само три години по-късно отново е жертва на интриги, свързани с висящия проблем с престолонаследието на вече осемдесетгодишния Юстиниан. Наклеветен от зложелатели, този път е поставен под домашен арест. И отново следва конфискация на имотите му. Срещу доказвалия неведнъж своята лоялност военначалник отново няма доказателства, като за втори път е напълно реабилитиран. Великият пълководец умира на 13 март 565 г., няколко месеца преди смъртта на Юстиниан.

Велизарий е притежавал представителна външност, сърдечен и прям характер, което не му е пречело да бъде строг и взискателен командир. Запомнен е както с изключителната си военна дарба, така и това, че е ценял живота на войниците си. Не на последно място, и със стремежа си да опазва цивилното население от своеволията на войската. Предприемчив и изключително богат, Велизарий е имал много врагове, сред които най-силно се откроява властната императрица Теодора. Подвизите на Велизарий са описани подробно от големия византийски историк Прокопий Кесарийски, негов личен секретар по време на военните му походи. Макар и в съкратен вид, те са преразказвани от почти всички византийски хронисти в продължение на векове. И в най-ново време Велизарий е герой на романи и филми, често в духа на т.нар. „алтернативна история“. Впрочем, още във византийската епоха за него е имало легенди и анекдотични истории. Византийският поет Йоан Цецис (ХІІ в.) разказва как отмъстителният Юстиниан ослепил своя верен пълководец, който изпаднал дотам да се скита като просяк по улиците на столицата. Когато обаче държавата била връхлетяна от врагове, императорът със сълзи на очи се обърнал към него за помощ… Въпреки че не отговаря на историческата истина, този сюжет влиза трайно във византийското изкуство.